 |
| Смирено се уча от птичето да посрещам своите и "чужди" бури. (Е.Н.) |
Вината ми пред теб?!
С какво да я измеря?
Сълза - студено ми е
в топлата ти сфера.
Къде смe, Болко –
в реалност или в сън...
Насърчително протягам
на някого ръце,
неговите стрелят по
небронираното ми сърце.
Къде съм попаднала
или пропаднала?!
Може би съм престъпила
мярката - доколко си моя -
смъртно моя, "чужда" болко!?
Припознах те за Своя -
с усмивка опитах да те целя.
Отдадох ти късче сърце –
ти с претенции ме простреля!
И ето – озовах се, къде -
сред болки и думи изгубена.
Имам ли изход
със скока над думите?
Или е кауза загубена?!
Надскачат ли се обидите?!
Коя от тях отвъд ще ме изведе,
коя крие добро в своето зло,
коя ще ме спаси или предаде?
 |
| photo web |
Всуе...
В началото бе Словото.
Творящо или тровещо.
Не подминавай думите
неблагодарно, "чужда" болко,
в едничкото свое очакване
пак ти да си аплодирана!
Никой не е отворена врата
щом му я хлопнеш под носа.
Изпращам ти милувка,
въпреки това...
въпреки това...
Но ти, „чужди” човече,
който поспря и от думите ми
несладки днес отпи,
във всички тях - по име,
презиме и фамилия ме потърси.
И току виж, ключът за правилната
врата без себечна преструвка
откриеш в „чуждите ми” слова -
от вселената ни огледална целувка.
