© Петя Дубарова
Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.
Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.
Една вълна - красива и
добра,
отровена полегна върху
кея
и тъжни чайки с чайкови
пера
закичиха и гроба и, и
нея.
Морето не заспа до
сутринта.
За мъртвата си рожба
дълго плака...
Затвори във сърцето си
скръбта
и утрото замислено
дочака.
След туй дойдоха
хората, и те
поискаха морето да им
пее.
Поискаха гирлянди да
плете
от бялата си пяна, да
се смее...
Да бъде като пълна чаша
с ром,
разпенена, но синя,
силно синя,
да бъде пак красив и
светъл дом
на слънце, на живот и
на богини.
Но то мълчеше в сива
светлина
и пареше му раната
горчива -
красивата загинала
вълна.
Отровата не спря да се
разлива...
И чувстваше се как
загива то
със рибите, с отровени
делфини,
с хрилете им треперещи
като
вибриране на водорасли
фини.
И някой ден навъсен,
студ суров
пристанището сиво ще
облъхне,
под черна пяна като под
покров
в нозете му морето ще
издъхне.
25.06.1975 г. © ПетяДубарова на 13г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар